Есента събира мъката си във листо,
рисува я със златно и червено...
А с него кипри се само дърво -
окапаха и плодовете му без време...
Как никой не посмя да му разкаже,
че с болка чужда трудно се живее,
че в тази пъстра дреха даже
не би се скрила птица да се сгрее...
Че Вятърът във миг ще разпилее
привидната, първична красота!
И истински дървото ще голее...
А колко е далече Пролетта!...