Сивото небе обгръща го тъма,
стон от ранимото сърце
откъсва се,става на руса,
прилична на душата на дете.

Час подир час,заражда се безвремие,
смут,гнет,печал,съмнение!
Зареждат се разочерования безчет
сърцето гасне, прилично веч на лед!

Гняв безконечен,зла става същността ми,
единствено сълзите капят неразбрани..
Бялата мъга тегне, стеле своите пипала
чувствам младостта ми, умира си сама.

Ходя, бродя аз в позната тъмнина,
и мисля за простотата на деня.
Нищо не затрогва бистрото съзнание,
Бавно отминавам,заглъхнало мълчание.

Проклинам себе си!
Не стига че бивам аз разкъсван,
не стига че дъждът безспирно ръми,
но и хули роптаят, чернят главоломно.

Ех, да имаше само спасение,
малко радост, далеч от това огорчение!
Аз вярвам в теб жизнерадост, Афродита!
Идваш ли ти?!?Ела!
Изпълни моща с отражение,
Пронижи плътта ми с остра стрела!