Красивите цвтетя на масата -
те винаги напомнят ми за теб.
За розата по пътя ни откъсната,
за спомена ми - даден и отнет.
И розата стоеше с дни
в бурканче пълно със вода.
Един ден се предаде и сломи,
пожълтяха нейните листа.
Дано тъй моята любов увяхне!
Дано като цветята е до време -
когато разделени са с водата,
умират и се свършва със туй бреме...
Но моята любов ще бъде вечна.
Аз винаги ще те обичам, зная!
И колкото да бъда грешна,
един ден туй пред всички ще призная!
Ще ме корят и ще ме съдят те,
със камъни ще ме замерват и със пръст...
Уви, не се отказвам аз от теб
и знам, до гроб ще нося този кръст!
© Симона Неделчева Все права защищены