Вдъхновена от Луна изгряла,
сядам пак да пиша моя стих,
все във тази, тихата ми стая,
дето влиза вятърът игрив.
Той безспир се скита по Земята
и не може никога да спре.
С птици се надбягва в небесата,
търси все по-нови светове.
После тихо тука се завръща,
кротко ляга във нощта да спи.
Или в призрак сякаш се превръща -
чука по прозореца, фучи.
Аз отварям, та при мен да влезе,
да ме лъхне даже със студа.
Гони тишината за излезе,
а пък той ми шепне за света.
Онемяла слушам. Ако можех
да съм там, където той бил...
Ласкаво косата ми разрошва,
той бъзплътен, но приятел мил.