Тишината,
в която ми се иска
да крещя,
заровила пръсти
дълбоко в душата си...,
изтича на капки
отровна слана,
как да се свия,
че да и попреча
да ме докосне?!
Гледам в празен екран,
само себе си виждам,
късно е...
Огледало строшено
из кръвта ми скрипти.
Всяка малка частица
е забита във вените,
от всяко парченце
ми се смееш пак ти.
Тези твои лица хиляди
ме побъркват
и са толкова истински,
толкова чужди,
жестоки и зли.
Нямаш нужда от мен,
аз това не разбирам го
и отново във себе си
се изгубвам...
Боли...
Горещо сърцето ми
май е днес с температура.
Бълнувам ли, или сънувам...
Вече просто не знам.
Искам нежна да бъда,
а в ръцете ми гарвани
моите думи кълват
и е черен моят свят.
Какво ми направи?!
Сякаш сянка вградена съм
в стените на себичния ти
мъжки свят.
Нали знаеш, умират
тези с вградените сенки,
но вече направил си го
и няма връщане назад.
Нищо, че ще си ида,
само теб да те има.
Като спомен в саксия
ме посади.
И когато плачеш
над стъблото ми синьо
отново ще разцъфвам
и в душата ти дъжд ще вали.
Само в тези редки минути
ще си спомняш
колко много обичаш ме .
И отново ще бъдем заедно,
колкото и да ни боли.