Съвестта ми мъртва я видях,

просната и бездиханна,

обгърната в настъпващия грях,

надвесен върху стъпките и – пролет ранна…

Поискала бе повече във черно време,

потърсила бе бистрата вода,

готова бе и всичко да поеме,

уверена в полагащата ней съдба.

Подминала лъжовен и измамен бряг,

в сражения със ослепяващ жупел,

неподчинената на ледения впряг,

събаряна и пак в стремление към своя купол.

Това бе истинската дива,

на истинен духовен свят,

неотразима самодива

над търсения в приказното необят!

Въздишка на внезапно долетяла птица,

стон сред безнадеждния застой

във люлката- унищожителна матрица,

но ето хоризонтът – пробив, ето тътена – порой!

И съвестите дето ги душат,

изплуват пак като покълнали жита,

те нищото започват да рушат,

оковите безсилни се разпадат във неогряните гета.

Видение ли бе това – то беше чудно,

второ раждане във целия си блясък,

раждането от родилка трудна

на преродено време във долитащ трясък.

Видях я мойта спътница и съдник,

разперила криле и не във гроба – тя бе победител,

а времето бе в нея – сияещ бъдник

и след крушения и смърти

изгряваше като непобедим вестител!

гр. София, 31.05.2015 г.