Падналите рицари се връщат

сред боя, преродени в коне.

Влизат в схватките намръщени,

без да падат те на колене. 

Призрачен кораб броди в морето,

наливат се дрипави скелети с ром,

дрезгав глас кълне боговете,

дявол превръща църквите в дом.

В нощта една ръка самотно

сред свят на свещ и тишина

отправя нежно своя зов:

- Помниш ли ме?

Виж, пред теб сега стоя.

Да. Не сънуваш. Истина е.

Ела в моя чуден свят.

Нищо аз не обещавам,

с дъгата само е богат.

Отвсякъде към нея заваляха

думи като летен дъжд.

За един бе тя кралица, за друг -  

момиче в цъфналата ръж.

Странник върви по брега,

вълни го ритат в краката.

Предпочита той това,

вместо стъпкан на земята.

Търси по света пари,

за да купи алени платна.

Но в живота няма с кого

да премине под небесна дъга.

Защото обич цял живот е търсил, 

но не заслужил ласкав взор.

- Отмъщение било е на съдбата.

- твърдят безспир звездите в хор.

Смъртта отдавна го обикна,

това било за него по-добре.

За любов понякога се срещат,

но не иска да го прибере. 

Книга е купил за себе си

с място в Поле на тръстики.

Защо? Нали никъде няма

обич за господин Никой.

С перо богинята Маат

претегля човешки сърца

тя никому лек не раздава

срещу получена рана от обичта.

Учудени, чайките питат:

- Не пътува ли достатъчно след нас?

Какво ти трябва още?

Седни и почини си. Поне за час.

– Не мога. – отговаря. - Време нямам, 

съдбата гони ме напред.

Момиче търся със сърце голямо

и с очите си да стапя лед.

Искам да ù подаря Амрит,

безгрижно ще играе с Аюдиха,

докато запалвам с обич свещи

и рисувам за нея триптих.

Изгрев се преражда в думи,

които е откърмила нощта.

Под дъга на кладата догаря

политнал кораб с алени платна.

А нейде на пустинен бряг,

под небе сапфирено-синьо,

океанът ласкаво завива

последния застрелян делфин.