Lycki & Mojsei

Изгря невинна пак Луната

с пътека в спящото море-

навярно казваше: “Добре!”

напомняйки ми за жената

на онзи топъл, морски бряг,

възпряла див и злобен бяг…

Мойсей до Лъки тук полегна

за хорските проблеми глух –

мълчи, гласа му даже аз не чух,

а исках среща да избегна,

защото в новия ни строй

Съдбата искаше да е герой.

А мракът беше полунощен –

Луната гледаше печално

и сякаш всичко бе банално

в покой – на нея пълномощен,

защото, в приливния шум,

Мо събираше тревожен ум.

И Лъки бе тревожна и унила –

в мълчанието много горда,

че в битка с дива орда

на Мо сърцето беше покорила,

а той се готвеше за път далечен,

загледан в небесен – млечен.

-С всяка следваща вълна,

изглеждаща ми тъй нахална,

въздишката ми е прощална

и аз насилие кълна,

защото приливът шумящ,

се сблъсква с трепета любящ.

-С порив в гърдите - млад

събуди в мене ти мечти

и всичко туй така блести,

че искам да забравя този Ад,

но нека нашта красота

да утвърждава доброта!

Каква бе таз ужасна нужда,

която искаше разлъка

и носеше на двама мъка

със сила зла и чужда,

която в гърдите им пълзи,

та бликат горестни сълзи?

-Послушай Лъки, днес Съдбата

за нас създава изпитание,

което носи ни терзание,

но ти за мене си жената

и връзката ни като родна,

пътека дава ни свободна.

Далече някъде в небесата

проблеснаха и огнени зари,

а Мо решение дари –

втъка го той в дървесата

с присъщото си вдъхновение,

видял у Лъки одобрение.

-Това го мислех аз отдавна:

войната е поле с въздишки,

разнищваща любовни нишки

и без основа правна

надига ужасяващ глас

и чезне сладостният час.

-Не мога в нашата душа –

тъй мила и така безбрежна,

в която твойта ласка нежна

друг иска аз да разруша:

да посегна на покоя,

защото си невеста моя.

-Виж Мо, как сенките бледнеят.

отново звуци зазвучаха,

а злите сили онемяха

и първи птици песен пеят

с мелодия тиха, но напевна

във ведрината лека – дневна.

Побягна бързо черна сянка,

а Лъки е така покорна,

защото няма зона спорна

и двамата изпадат в дрямка,

защото с милата невеста

запазиха любовната фиеста.

-Подай ми мила, ти, ръка –

с теб полагаме основи,

защото – двамата сме с теб готови

приятелство да правиме така,

че всяка помежду ни ласка

да смъква користната маска.

И ето я сияйната зора

посреща Цар, но и Царица,

чиято сила на девица

прати в тъмната гора

злото – да започне да редее,

а човекът да се смее.

-Поехме мили, с тебе кръст

да пренесем през бездни хорски срам,

но индивид да няма сам,

бленуващ за възмездие и мъст

и в група от хиени – неизменно

да клати пръст надменно!?