Вино на Любовта

"Има ли граница колко много можеш да обичаш някого,
без значение колко го нараняваш и биваш нараняван,
осъзнавайки, че не можеш да го намразиш,
тайно се надяваш, че тези рани ще се забият дълбоко,
дълбоко в сърцето му...
... защото тогава никога няма да те забрави,
защото тогава никога вече няма да си отиде от теб.
Наистина ли е възможно да обичаш някого толкова болезнено много?"

Колко много красота, колко много тъга,
каква болезнена истина крият тези слова,
признание на една душа, опитала от виното на Любовта.

Понякога горчиво, взето от избите на тъгата,
направено от плодовете на самотата,
понякога сладко, като еликсир на боговете от Луната,
донесено от Ангелите, бели, на Земята.

Поднесено в кристална чаша,
от звезден прах направена,
на поднос от капки роса,
ограяни от първите лъчи на омайната Зора.

Питие единствено си по рода,
реколта отлежала, древна колкото вселената,
само чаша е, никога бутилка цяла,
само веднъж в живота една-единствена глътка ти се полага.

Но отпиеш ли опиянен от небесната му красота,
нито лекар, нито лекарство ще излекуват махмурлука от Любовта,
но най е тежко, когато махмурлукът се превърне в убийствена тъга,
когато сърцето кърви от Любов, а душата плаче в непоносима самота.

Но съжалила ги Луната при гледката на реки от сълзи

и когато в целия си блясък заблести и небето озари,
спуска на земята, увит в лунен сатен,
за раните сърдечни, вълшебен мехлем.

Но не можеш да облекчиш раните в сърцето,
така, както могат да ги излекуват ръцете,
чиито нокти кръвожадно са ги издялкали.

Лек по-добър няма на Света,
от омайна червена роза, подарена от душа,
с думите "Обичам те" тихо изшептяни
и две очи, казващи искрено "прости".

А без глас сякаш сърцето му крещи:
"Без теб нямам крила да полетя,
без теб в света няма светлина,
без теб съм сянка на самотата,
за теб ще стана роб на тъмнината,
само ако тя те върне в обятията ми."

Някога, някъде, не знам как и защо
чух тези слова, а те накараха моята душа
да напише този стих за виното, самотата, болката и Любовта.

Наздраве :)