Денят се снишава и вехне

сред пурпур и пощипващ хлад,

бавно край мен ще полегне

нощта над будния град.

Огньове край мене танцуват,

отдолу главни ме горят;

с морето звездите флиртуват

вълните обсипват със златен прах.

В небето съм котва запратил,

по въжето ù се бързо стремя,

с ловкост на котка достигам

недостъпната горна земя.

Желязо е в мен нажежено,

главата ми е звън от камбана;

момиче лежи несветено

на долната твърд сред цветята.

Коронка в косите ù не виждам

и венче от цветя даже няма,

за кралица я тайно нарочвам,

сред облаците пак си блуждая.

Затова и тук ще поживея

с потъмнелия град в дланта си;

с жар от високото копнея

за най-горещата целувка.

Денят се тайно прокрадва,

а нощта към теб е пролука;

едва с очи те намирам,

обладан от неистова скука.

           *     *      *

После пренасям вълнения

в тихия мир на съня си.

Постигам всички копнения,

нарамил безотчетно върху гърба си.