История древна колкото Земята.

История от лоното на вечността.

Може би излязла от на виното душата,

или зачената в леглото на страстта.

Ти слушай, моя малка сеньорита,

ще ти разкажа приказка сега.

За сватбата на Дионис и Афродита

и тяхната красива дъщеря...

Не се лъжи, това не е за богове легенда,

нито древен мит, записан в пергамент,

а просто малка тайна съкровена,

дълбоко пазена във мен.

Живял отдавна дърводелец скромен,

със божественото име Дионис,

не бил търговец, нито пък заможен,

но изваяан сякаш че от гипс.

Излязъл сякаш изпод тежкия чук на Хефест,

и оформен във кротките на Еридан води.

За пример бил със мъжка прелест,

как примамвал с чара си жени.

Но бил разумен, не развратен

и на всяка давал избор, но един -

да не бъде негова оттук завинаги,

или да зачене от него син!

И както историите за миг се случват,

за жените било трудно да решат,

защото не знаели какво да искат,

а на негов гръб да се повеселят.

Но дърводелецът намерил си накрая майстор,

син да му роди се съгласила една жена,

била дъщеря на старец грохнал,

Афродита наричала се тя.

А била страстна и толкова красива,

със устни, искрящи кат рубин,

със тяло като амазонка дива,

и със изпепеляващ поглед светло син.

И под зоркия поглед на Селена и на Хелиос,

се любили от сутрин та чак до полунощ:

пияни като диви антилопи в прериите,

пияни и луди до разкош...

И заченала наистина детенце,

наследник на гордия и силен Дионис.

Надявал се бащата на момченце,

но друга била неговата орис.

В слънчев ден на лютия Февруари,

родила Афродита прекрасна дъщеря.

На красивата съпруга се предала

и направила подарък на смъртта.

А Дионис бил окован в тъгата

и по-мако превръщала се в гняв.

И проклел сърцето на дъщерята,

готов бил да извърши грях.

И извадил острата проблясваща секира

и замахнал с добре премерен жест.

Бил точен удар като от рапира...

Времето преминало в регрес...

Но намесили се Кронос и съдбата

изпратени от същий Дионисий бог.

И превърнали в лозичка дъщерята,

от кръвта събрана в златен рог.

Вземали щерката, а Дионис наказали

да гние в мрачния тартар,

където гордостта е съдница,

а гневът ще бъде господар...

А малкото момиче нарекли Витис,

на витата и стройна винена лоза:

От Афродита вземала красотата,

от Дионис вземала гордостта...

И днес, отпивайки от виното свещено,

опияняван от на Витис ярката червена кръв,

спомням си целувката последна

и твоята красива гръд...

И тялото така страстно и изящно,

като витата и стройна винена лоза:

От Афродита вземала красотата,

от Дионис вземала гордостта!