Дариха ми билет за влак на живота

с пътници странни в различни купета.

Не намерих в него изчезналия кивот,

а предимно хора, тънещи в несрета.

Бяха се скупчили в третата класа,

сред истории, с болка пропити,

между чанти, пълни с неща за децата

и цена, посочена по лицата изпити.

Седяха пътници и в първата класа,

купували всичко без срам и безспир,

непроумяли, че се отправяме голи

и с празни ръце в задгробния мир.

Лакомите - често са постоянно угрижени,

спят неспокойно за имоти в боязън.

Затънали в калта на житейското русло

в човешки чувства не откриват съблазън.

Във вагон-ресторанта не сервираха щастие,

естествено и любовта там бе платена.

Имаш ли злато – притежаваш всевластие,

но защо ли бедните са по-често засмени?

Влакът всички приемаше безотказно

и отвеждаше по орисания им път.

Хора изхвърляше без да ги мрази

и потъваха дълбоко те в калта...

Не исках да мисля за крайната спирка

и кога ще я видя през прозореца мръсен,

дали ще чуя последната свирка

на локомотива в живота навъсен.

Четири пъти отварях вратата,

назад ме дърпаха хората в бяло.

Не зная защо, казват съдбата

била за мен така начертала

Влак на живота – кой го създаде?

Отговор търся с поглед нагоре…