Отхапах пак от странния си сън,

и дълго бях в космична необятност,

събудена от светъл страстен звън,

сърцето ми потрепна с непонятност.

И пак забързах в този коловоз,

отвеждащ ме към теб и ветровете,

а във ума ми все един въпрос -

дали и ти вървиш към бреговете,

на общата ни чакана земя,

забравена във края на небето,

където властват други правила,

заключени в прибоя на морето.

Усещам те и ти натам вървиш

и чакаш оня миг, за да ме срещнеш,

през времето неистово туптиш

и някак си безгласно пак ми шепнеш,

че още си във моя страстен плен,

побрал безвремието в своята зеница

и твоя дъх от моя дъх спасен,

е пак вълшебна бойна единица.

Прегръщаш ме невидимо с тъга

и всяко разстояние стопяваш,

във огъня на общата съдба,

от песен пак магична ме създаваш.

Ний пак сме двама слети във едно -

невидимия страж на световете,

а древното ни каменно стъбло,

превръща във усмивка страховете.

Не е далече звездния ни час,

когато пак крилете ще разперим,

към силата стаена вътре в нас,

ний пътя си отново ще намерим.

И всичко ще се случи като стон,

отронен от вселенската матрица

и в неговия цветен полутон,

ще се отвори не една вратица,

към стария изгубен Рай

и птиците от нашите копнежи,

отново във свободния безкрай,

ще се досбъднат нашите стремежи.

И всички неизречени мечти,

забравените атомни посоки,

ще ни завърнат в нашето Преди,

при извори вълшебни и дълбоки.

17.12.2017г.

Елица