Времето се рони 
и надава в мене викове, 
съшито е с лирични везби,
хроники на стари стихове.

ЕГН-то ме застига,
не мога да избягам...
мога само да крещя:
Не искам да остарявам!

Малки капки от дъжда
самоубиват се на плочките,
болката презряла 
остава черно под ноктите.

Петно в театъра 
едвам се съглежда, 

както искаш ме наричай,  
името за мен е само вещ,

времето ни нарежда, 
не го наричай съдба, 
не му пали свещ!

Летящо време... 
Не искам да отнемаш всичко от мене.
Край? 
Няма край прекрасното очакване!
Бъдеще... в сегашно време. 

И променливо е времето 
като времето отвън,
ту слънчево, 
ту дъждовно,
ту прозвучава гръм. 

Така и годините минават си 
със светлина и със гърмежи,
може би затова една и съща е думата,
Боже, колко сме невежи!