Вселената изпи сълзите ми
и ги превърна в ситен дъжд.
Нали обичаше като вали,
така казва всеки мъж.
Вселената ми взе душата,
не ти – не се гордей.
Ти си човек, а аз съм космос,
нали обичаше да пееш – пей.
Пей така, за да мога да те чуя
чак на другия край на света.
Но ти занемя, нали?
А в твоя свят има ли тъга?
Вселената изпи сълзите ми,
душата и тялото ми също.
Взе всичко, което съм имала.
А дали понякога ги връща?
© Стефка Георгиева Все права защищены