Всички си отиват от мене,
остават само студа и дъжда.
Толкова много сивота,
душата чак да простене,
зарита, убита в калта!
И мисля си:
Близки от живота ни си отиват,
не можеш да ги спреш.
Малко по малко ни убиват,
угасва свещ след свещ.
Но какво става?
Боже, това е чудо!
както дъжда ме биеше лудо,
така изведнъж той се на сняг преобрази.
И големите брези
снегът избели!
И локвата тъмносиня!
Ще измие тогава и самотата
и краката ми от житейската тиня.
© Галифрей Михайлов Все права защищены