Малък бях  и не те познавах,

все се питах къде ли съм в този час?

Но в сърцето си тайничко те признавах,

че в тебе се  бях  родил   аз.

В твоето небе отворих очи,

по твоите улици опознах тез злини.

Но напук на всичко и на всички

аз виждах само твойте неземни  красоти.

Макар и просяци на земята,

макар отчаяни хора в тълпата.

Макар усмивка, погубена в лицата,

все имаше неумиращи надежди в сърцата.

И убийци врагове на щастие и крадци,

родино моя, на всичко беше свидетел ти.

Тайничко от всеки поглед и очи

 ден и нощ ронеше пак ти  сълзи.

Беше майка на скитника,

бдеше над него с уличните   си  светлини.

Беше утеха  дори и на пътника,

оставил дом, деца, семейство

 и свойте родни долини.

Милан Милев

26.10.2010