Всякак ще стигна до теб
Всякак ще стигна до теб
Обичам те
и винаги съм те обичала,
дори преди да знам,
че има такова нещо
като любов.
Ще те обичам дори
след като всички
отрекат любовта
и се приравнят
до дроби
в писано
неизвестно за тях от кого
уравнение.
Обичам те сега.
Повече от всякога.
Накрая пак се връщат
към любовта.
Винаги.
Винаги се връщат.
На човечеството му трябва време
да диша
и да се развива,
да се отрича
и да се събира
отново до думи,
до жест
и усмивка,
разтреперваща коленете,
вливаща кръв
в душата
и даваща дъх
на материята,
който тя не би имала без
неизвестното,
и не би носила
без отсрещното,
немислимото,
достижимото,
полудивото,
полуживото.
Накрая пак се връщаме
към началото.
Нашите сетива
са ни дадени,
за да виждаме.
И аз виждам теб,
до мен.
Заедно градим
дишане,
шепнем
нещо,
казваме
всичко,
искаме
поне
да
бъдем
жест,
а може би
и живот,
а може би
и кивот
за някого,
за някои,
за всичкото,
за нищото.
Някой ден
човечеството
ще търси смисъла.
Отново.
Ще се вълнува,
ще умира
и ще ражда
нов живот.
Ще въздиша
по отминалото,
по невидяното,
по неуловеното,
ненамереното,
немислимото,
неделимото,
неусетно
залязлото
преди да го види.
Но ние сме тук.
В центъра на всичко
и на нищо.
Ние сме тук
и няма нищо
преди и след,
ако няма
какво да го дели.
И настояще няма,
ако няма какво
да го държи.
Кое е то?
Нераздробимото
на малки късчета,
неразбираемото
от желязната логика,
необхватното
от алчната хватка
на човеците,
и всичко що диша
или дори което не.
Материята също е жива, да.
Но, кое, кое е онова, което...
диша и без дъх,
храни се и без храна,
ходи и без следа,
която да го доказва
и удостоверява
пред критичния поглед
на сърцевината на нещата.
В покрайнините има мъгла.
В покрайнините
се заражда ново
начало.
В покрайнините има
нова вселена.
В покрайнините има
нас.
Допиране,
сливане,
взаимопроникване,
упование,
намиране,
изгубване.
Искам всичко да преживея,
което ще ме доведе до теб.
Отново и отново.
Преди да изчезна безвъзвратно.
Преди да ме вземе времето
алчно в ръцете си
и да ме хвърли
объркана в чувства,
мисли,
анализаторски
главоблъсканици
на нищината.
Искам теб. До там.
От там.
До всякъде.
Теб.
Отново, отново, отново...
И всякак ще стигна до теб.
© Йоана Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
vedrina (Марина Стоянова), радвам се, че те виждам отново тук
-
Много изтънчена психика... Кое е то?
Нераздробимото
на малки късчета,
неразбираемото
от желязната логика,
необхватното
от алчната хватка
на човеците,
и всичко що диша
или дори което не.
Кое е то...? -
Излишно е да коментираме повече въпроса. Твоето мнение е, че не съм се справила добре, моето мнение е, че съм се справила добре. Никога не бих публикувала текст, който не харесвам. Винаги съм искрена в творбите си и се старая да бъдат красиви според моя вкус. Наясно съм, че вкусът ми не съвпада с вкуса на цялото човечество и не е нужно. Стремежите ми в творчеството са крайно различни от това да се харесвам на масите. В текстовете си казвам: всичко, което имам да кажа, и се надявам: да се хареса на някого или да му е полезно. Никога не бих лъгала, огъвайки гледната си точка по чужди вкусове, за да се харесам на повече хора. Всеки може да погледне в мислите си и да види какво мисли той. Творчеството е, за да представи нов свят. А не стар. Противоречието му с нечии разбирания за света, стига да е породено от действителна гледна точка, може само да придаде повече стойност на една творба. Така че приемам думите ти като знак, че съм се справила, казала съм нещо ново. Радвам се.
-
Ивайло, преди отрече поезията, сега отричаш науката. (Странно, какво ли не отричаш...) Продължаваш с тази дума „правилен“ - правилна и грешна философия няма. Говориш за лъжа, за измама. Да пиша „за всички четящи“ вместо да пиша каквото имам да кажа би означавало че лъжа, а не това да съм искрена в убежденията си и вижданията за света. Основна задача на един текст е да споделя философия, и най-добре да е искрена, а не наложена от някого, защото това наистина би било лъжа към читателя. Пиша, за да кажа нещо, а не за да кажа нещо, което знаят вече всички. Това би било невероятно скучно.
Бояна, благодаря за споделения пример и прочита. Струва ми се, че допълват посланието на стихотворението много хубаво - без конкретика на човек понякога му е трудно да повярва, но ето - ти даваш и конкретика, с която трудно ще спори и най-заклетият буквалист.
Да имате хубав ден! -
Ивайло, този пример го давам като крайно състояние на огрехотворяване на човека, за когото винаги са разтворени дверите на надеждата за освобождаване от бремето на греха и достигане до любовта. Така че тази надежда е за всички без изключение. Дай Боже да се възползваме от нея!
-
Това, че небето е синьо, също е мое мнение, просто с него са съгласни почти всички останали на земята, Ивайло. Хората нямат друго освен гледни точки. Истината винаги е нещо, което търсят, а не държат в джоба си. Ако всички истини бяха известни, светът щеше да е невероятно скучен. Могат да бъдат правилни и грешни само неща, за които човек сам е поставил правилата - напр. математически теореми при дадени аксиоми, твърдения във физика, химия и други науки при зададени предварително критерии и налична информация дотук. Но винаги може да изскочи нова информация и да направи на пух и прах всичко намерено от нас дотук или да го направи безсмислено, излишно.
Да критикуваш това, че текстът е израз на моя философия, е неразбираемо за мен. Всеки текст има такава задача. -
Според мен, така както аз го възприемам, спорният според Ивайло текст, е една голяма надежда, че даже изгубвайки чувствителност и истинска представа за любовта, не си загубил възможността да се върнеш към нея. Истина е, че ние всички търсим любовта, разбира се, по правилен или неправилен начин. В православната агиология има жития на такива хора, преживели живота си в невъобразими престъпления, които в определена житейска ситуация възвръщат човешкия си образ и дори успяват да се издигнат високо над него. Така че това за мен е съвършено реално, както го е усетила Йоана.
-
Младен, Бояна, много се радвам, че ви хареса!
Ивайло, „човечеството е абстракция“ - странен израз. Сякаш навлизаш във философски спор, а не относно текста горе. Философии най-различни; ако имаше някоя най-вярна, другите щяха да са изчезнали и забравени. Личното ми убеждение, че любовта е магнитът, държащ човечеството така че да не се разпадне, в никакъв случай не е неточно, а гледна точка към света. Без гледни точки хората не биха били хора, а биха били човек, колкото и странно да звучи, който никога не би имал възможността да срещне друг освен себе си. Гледните точки на хората не могат да са грешни; могат да са полезни, вредни, пагубни и т.н. Не е нужно да съм видяла цялото човечество, за да имам мнение какво е то и какво го обединява. Както не пречи и на теб да го наречеш абстракция. Това как човечеството се събира и разпада отново и отново може да е фантастика за някои, т.к. се случва за твърде дълго време, но има други начини да се вижда освен с очи! Иначе не би имало философи. -
Йоана, поклон за това великолепно стихотворение! Изумяваш ме с това, как си положила думите в него като туптящи сърца, с кристалната чистотата на мисълта, с бляна по предузнатата любов! Това е нещо наистина прекрасно!
-
Всяко търсене на Другия е търсене и на истинското ни Аз - онова диамантеното, неподвластно на времето. Затова автентично звучи поетичният лад:
"Искам всичко да преживея,
което ще ме доведе до теб.
Отново и отново.
Преди да изчезна безвъзвратно.
Преди да ме вземе времето
алчно в ръцете си
и да ме хвърли
объркана в чувства,
мисли,
анализаторски
ГЛАВОБЛЪСКАНИЦИ
на НИЩИНАТА
Искам теб. До там.
От там.
До всякъде.
Теб.
Отново, отново, отново...
И всякак ще стигна до теб."
Да, "главоблъсканиците на НИЩИНАТА" и "мъглата на покрайнините", раждат винаги ново начало. Добито след протяжно лутане, но сияйно като диамант!
Това е съвършено нов тип поезия при теб, Йоана. Поезия на вулканични лирични изригвания, съчетана с интуицията на философското проникновение.
Възхитено те поздравявам!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
