Студ бавно сковава земята.
Листата изгарят в дъха на своя живот.
Душите им отлитат с крилете на вятъра в бездната на нощта.
Мъглата узряла изпива от лапи следи,
Краката на кучетата уморени потъват в Луна,
Която възвили са бесни във песни с горящи гърла.
Богиньо, кажи -
нали слънце отново ще свети?
Нали ден ще изгрее и пак ще блести?
Плуваме бавно в орбити - приземени планети.
Паднали ангели сред морето на времето и пространството ни е оплело,
А чайка откъсва кокардите на нашите хищни, моряшки фурашки … ...