Оцеляваш и този път – глупаво трънче в петата,
дето все се загнездва на най-натрошеното място,
дето дяволски хитро урежда си дом за нататък.
И заскърцва в обувката, тромава, песен на пясък.
Оцеляваш, натрапнице. Все така кротко бодлива.
Ставаш все по-голяма – достигаш кората на хляба.
И съвсем изгладняла на фини трошици те стривам –
да нахраня с тях дупката, зейнала храбро отляво.
И се питам понякога стъпките щом ми полюшваш,
щом въртиш серпентиново пътя ми с малкото пръстче –
за какво са ми твойте бодили в пантофките плюшени?
За какво ми е гладката смърт след живот земетръсен? ...