Вятърът на моето никога
Златната есен с всички цветни акорди пуснах в душата ми бледа да броди.
Притихнала на люлката от детство гледах земите на своето наследство.
Завещани от лъчите на слънцето златно, което сбогува се с деня в моите обятия.
Косите бакърени с шал ме наметнаха. Светулки закъснели в житата просветнаха.
Не са жита - а трева изкласила от мъка. Сълза сред фенери е всяка светулка.
По пътя видях нечакан един силует - моят спомен вървеше уморен все напред.
Очертаваше фигура позната на мъж. Онзи, който не видях в деня и веднъж.
Отново без лице, без цвят и в тишина. Отново красив, истински и с душа.
И там сред полята от златно зелени треви, сред дървета с цвят разплакали дъги,
по път прашен и земен, и много солиден Той вървеше усмихнат угрижен към мен.
Душата ми къс по къс ставаше цяла. Бе близо да сбъдне, за което не е мечтала. ...