Години наред заплитах гняв и болка във здрави въжета.
От тях направих мост, като дъга.
Прехвърлен над световната несрета,
да ме пази от света.
От високото виждах звездите,
но ме теглеше бездна-живот.
Здраво си стисках очите.
Вятър ми пиеше сълзите.
Чувах писцъците от кладите,
отчаянието на младите,
кикотът на дяволи проклети...
А над тях, надеждите в небето светят. ...