От някъде далече, (по усещане)

дочувам бавна сенчеста походка.

Сред всички тишини да се предре́ши, 

за плахите ѝ стъпки аз съм клопка.

Познавам аромата на страха ѝ,

и кухите словесни излияния.

Научи ме да вдишвам самота,

и как да я превърна в обитание. 

Показа ми видения във мрака,

които оживяват след проглеждане.

За цял живот сълзите си изплаках,

в очакване убило ми надеждата...

Но нямам капка милост. Не остана.

Със мъката поливах вътре в себе си,

заровена дълбоко - малко вяра, 

че някой ще се влюби в мойте белези... 

Разбира се, че коренно различна, 

ти носиш хищнически нрав, 

и знаеш точно как да ме обичаш - 

до нежност на стихийната си страст.

И аз те разпознах, (една порода сме)

по нуждата просветнала в очите ти.

На две прекърши мойта горест,

която вдън земя ще се стопи...

Не си със лик на зла вълчица, 

но вярна си до кръв и болка.

Прого́ни не една и две лисици, 

решили да гризат от мен до кокал. 

Но мойта обич е пораснала, 

под арест, и в затвор душевен. 

За тебе све́щите ми не угаснаха, 

и сам превърнах те в молебен. 

Сега не чувам лоши призраци. 

Легни, блажена във покоя ми. 

На дъх от устните по-близо е, 

сърцето ти със пулс на моето... 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

24.09.2023