Там дълбоко в тъмната гора,
извън погледа на всички хора,
лежал вълкът, роб на срамотата,
доживотен пленник на самотата.
Бил той тъй нежен, мил и тих,
а светът го мислел за свиреп и див.
Никой не погледна в на вълка душата,
никой не разбра защо лежи във тишината.
Най-добре си знаеше раненият вълк,
не бе могъл да изпълни той своя дълг,
да задържи вълчицата под своите крила.
Давал той винаги нежност и закрила,
ала тя изчезна и сърцето му бе разбила.
Хората не знаят за неговата нежност и сълзи,
те не знаят, че сърцето му силно кърви.
Някой ден, ако разберат, ще го нарекат глупак,
но такава е вълчата съдба - вечен единак...
© Стоян Димов Все права защищены