Ръкавите на бяла риза

навила в лудия си бяг,

вълната благовито близва

смълчания застинал бряг.

А той от допира омеква.

Как иска да я задържи!

Водата се отдръпва леко.

Брегът остава да тъжи.

Кога ще дойде пак? - се пита,

привикнал просто да лежи. -

Вълната  е немирна скитница

и тип по-трепетен, и жив...

Преуморен от стъпки много

той чака да се върне с дар. -

Да го пречисти от тегоби,

да го предпази от пожар.

И тя приижда по-голяма

и по-прекрасна от преди.

Захапва временната рамка,

която всъщност му вреди.

Въздъхва – явно облекчена,

щом мисията си изпълни.-

Тя помни, че е сътворена

да напои полезни кълнове.

Понесла в шепите си миди,

които шепнат в нежен ритъм,

дори не споря с очевидното....

Пресяла пясъка,

далеч от плиткото.

Радостина Драгоева

11.07.2012 г.