Ходим из прашните улици,

броим провали и възходи,

срещаме кучешки глутници

и забравяме произхода си.

Търсим в суетата утеха

за будните нощем очи -

скъпите бижута, скъпата дреха

скриват ли сивите души?

Влачим се подобно сенки същи

и мълчим пред наглостта

на онези странни, всемогъщи

извадки представителни на властта.

Ходим в едни и същи маршрути -

омръзнахме и на тротоара.

Мечтаем за скокове с парашути

и полети в сини пространства.

А нямаме в себе си тласък -

вървим, вървим и мълчим.

В очите е мътно от порив за трясък,

а ние пясъчни секунди броим.

Ден след ден така минават -

без порив син за промяна,

мечтите като въпросителни остават

да стърчат самотно в жалка премяна.

Вдигни очи, приятелю далечен, непознат,

ръка подай и потърси си своя цвят.

Вдигни очи и раменете изправи -

зад прозореца наднича пъстър свят,

който чака да го покориш

с устреми и пориви без страх,

с истини и искрени слова.

Светът не се, не се брои

(макар и като броеница).

Приятелю, птицата лети

и затова е винаги красива песента й.

Подай ръка, вдигни очи

и мечтите смели, смело прегърни!