Започна пак
непреодолимият ми страх
да не стана своя враг,
да се отдам на своя крах.
И кръв пролях,
и прима бях,
в едно живях
със тях във тях.
Раних, болях
и искам пак
живот във грях.
Прости, живях
и не пестях,
почти прозрях,
но не видях
лицето ти от звезден прах
да ми покаже бряг
за душата ми - няма за смях.
© Полина димова Все права защищены