Като тебе, като мене, като нас, покрито с облаци небето е от час.
И точно като нашите души – разпилява, сипе мълниите си.
Дали отдавна сме така?
Или поне във юли ще се оцветим с дъга?
Не знам, уви, но виждам силно да вали, вали…
Сърцата ни приятни, топли, танцуващи прегърнати,
а после ни остават само вопли...
И пада дъжд пороен, летен – за да измие всеки спомен цветен.
Че след бурята на две тела, кротко скланяме обрулени глава.
Разбити, разрушени лодки!
В живота си ще станем ли по кротки?
Или така ще бъде во веков, ще си умираме за порив нов…?