ЮНАК И ЯНА

         Изгряло ясно слънце

            у Янини равни двори,

            то не било ясно слънце,

            най ми била сама Яна.

                    (Народна песен)

Тръгна мома, бяла Яна,

за водица на герана,

бели менци да налее,

росно цвете да полее.

Бял трендафил, божур червен,

пъстро лале, зюмбюл, невен,

нежна ружа и латинка,

в свойта хубава градинка.

Че я видя малко момче,

яхнало си врано конче,

и върви напето, бавно

през поле широко, равно.

То към Яна приближава

и на Яна проговаря:

- Ой те тебе, бяла Яно,

слънце грейнало, засмяно.

С черни очи черешови,

с тънки клепки босилкови,

с руса коса, дълга, буйна,

като река бързоструйна.

С бисерни зъби-маниста,

със усмивка ясна, чиста,

с тънка снага тополова,

с лека стъпка еленова.

Кръшна, стройна и игрива,

като горска самодива.

Чуй ми, либе, ти молбата,

китка имаш на главата.

Китка чудна и прекрасна,

гюл-трендафил, роза красна

на челото, във косите,

над очите дяволити.

Дай я в мене да я скрия,

люта мъка да убия,

три години вехна, съхна

по теб, либе, ще издъхна.

Дай да пийна от водата,

да ми се свести душата,

да не страдам по теб клето,

че ми изгоре сърцето.

Отговаря бяла Яна,

там, край китната поляна,

под едно дърво, на сянка,

с меден глас като камбанка:

- Ой те теб, юначе малко,

чуй, и аз те много любя,

и по тебе, дни и нощи,

чезна, мислите си губя...

Па се спря тогава Яна,

китка махна и засмяна

тя пристъпи към юнака,

и закичи му калпака.

Бели менци тя си свАли,

по челото го погали

и му даде тя водица,

та да си свести душица.

Щом доби си мъжка сила,

по косата, като свила,

я докосна и тя цяла

пламна, с обич засияла.

И тогава, в миг юнака,

без да моли, без да чака,

с ръка силна и чевръста

Яна грабна си през кръста.

Метна я на врана коня

и със своята изгора

препуснаха към Балкана,

млад юнак и бяла Яна!

20. 03. 2006 г.

Кюстендил