Не ме подминавай!
Нека ти кажа нещо, за други– може би нищо.
Усещам, има едни хорица, затворени вътре в черупките си. Техен щит, защита от онзи черния, безскрупулния свят, издигащ на пиедестал злокобната агония.
А знаеш ли има и едни мекотели – опетнени, голи. Толкова нежни, толкова невинни, раздаващи добротата си на зли, на благи, на двутипни. И ти си от тия мекотели, признай си! Помагаш, даряваш обич, безценна монета в замяна на човешка помия. Наранен, огорчен си! Младостта прошепва ти „Спри!“. Но ти не се спираш, любовта ти гори, а много често и тебе изгаря. Изкрещи с цяло гърло: „Стига толкова, не искам!“.
А мен... мен вече подминавай!