В тъмнината... където надеждата умираше

В тъмнината... където душата ти кърви

В тъмнината... където няма и спасение

Заклещена бях аз... и сърцето ме боли

И нямаше надежда сред болката голяма

и нямаше желание... сама останах

Дали когато всеки си отива

в щастие и радост той умира?

Не вярвах, че спасението аз ще изнамеря

и болката ще спре... ще се засмея.

Не вярвах, че сърцето ми кървящо все

ще може да успее, болката да спре...

Надеждата умираше... сълзите си течаха

и сякаш тъжен танц по лицето те играха

и стичайки се по шията ми бяла,

оставяха следа в душата побеляла.

И болката, тъй силна, очите заслепява,

надеждата изгасва... по малко... не остава...

И с глас изнемощял помолих аз: "Спаси ме!",

но никой не ме чу... и болката изпи ме.

Останах сама в сенките... без щастие, без радост

Умирах бавно всеки ден и с кървави сълзи на слабост

аз вярвах в утрешния ден прекрасен,

когато отговора на въпроса ми "Защо?" ще е по-ясен

И тъй живеех аз, погубена, нещастна,

и мразех се... защото бях ужасна.

И всеки ден се молех болката да спре...

и всеки ден си мислех коя съм... и къде?

И свих в черупката си цялата си същност,

и всякаква емоция... и всяко чувство...

И тъй седях сама... обвита във тъга...

Но после той дойде - прекрасен бе, добър

и като лъч огря сърцето, като в сън.

Нарекох го аз слънце, защото той дари

светлината на моите дни.

Изрече думи и успя да заличи

раните дълбоки и тежките ми дни.

"Обичам те" той каза... и болката ми спря

"Благодаря ти, Боже" казах... и нямаше тъга.

От болката и мъката ми нямаше следа

Обичах го... аз също и нямаше да спра.

Прочиташе той сякаш моята душа,

разбираше той всичко - омраза и тъга.

Макар че също бе ранен - болезнено и зле,

помогнахме си заедно... болката да спре.

Обичам го наистина и слънцето блести:

в сърцето ми е щастие и няма мрачни дни...

И в изгрева на идващото утро,

и в залеза на тръгващият ден

ще го обичам вечно, до полуда,

и вечно аз ще искам да е с мен...