„... Аз много души
прозрях и разбрах –
и днес ме души
не мъдрост, а страх...“
Димитър Бояджиев, изключителният поет,
забравеният, самоубил се през 1911 г. - на 31
Те изникват отвсякъде –
гладни и зли –
и неканени гостени!
Лакомо ръфат,
разкъсват
на хиляди късове...
През деня те предават.
Стократно
разпъват.
През нощта –
от утеха и отдих лишават.
Душата ядат.
И за „утре“ си още оставят!
Пак се връщат обратно –
неуморно гризат...
Боже, светъл, любими,
ти – над мен и дълбоко във мен,
само ти в тъмнината безмълвна ни виждаш!
Животът е тук един слон разярен!
Той ни мачка, жестоко притиска,
души...
Радостта ни до капчица сетна изтисква.
... всички бягат – доколкото могат.
Ти поне, ти единствен над нас се смили!
Сложи край
на коварствата!
Прекрати
тези бликащи, вечни лъжи!
Те неспирно в нас ужаса раждат.
Нищо друго не искам –
това дай!
Боже мили, пресветли,
ние сме децата ти прокълнати,
които се самоизяждат...
Ела на помощ, Господи!
Света стресни
и нас
от нас спаси!
В тишината
на мрачното, тягостно утро –
на ръба
на нощта,
там, където осъдените
се прощават с живота,
защото ги водят в смъртта,
ние вдигаме с трепет
нагоре
очи...
Той мълчи.
Той безкрайно мълчи.
Иван Бързаков, май 2010
© Иван Бързаков Все права защищены
и гледа нямо
сълзите как попиват
във пръста.
В душата
мрачното е толкова голямо,
че смисълът го няма...
…пустота