За Времето...и Летоброенето...
(опит за обяснение на Необянимото)
Летоброенето, което сме измислили
е неуспешен опит Времето да впримчим,
а тайнствата му някак си за да изчистим:
създали сме безброй религии и притчи...
Дори и хората от пещерите óще
преди на глас да могат да го произнасят,
когато гледали със страх звездите нощем
усещали, че нещо непознато ги отнася...
( ... но тайните си никой залез не повтарял
с нощта и звездните селения донесъл...)
... А името на Времето и календара –
все още никой там не бил и произнесъл...
За тях със изгрева и Времето започвало
и свършвало със залеза неуловимо,
и нямало значение да бъде точно:
измервано, запомнено и обяснимо...
Навярно те, щастливи вечер след умората
и в неведение живяли за проблемите,
които щели да се струпат върху хората –
да осъзнаят дръзнали загадките на Времето...
... Веднъж... Било е лято... Нощ безлунна... Късна...
Звездите на небето са били безбройно много –
от там Една от тях когато се откъснала
донесла на Земята Космичният си огън...
От хората Един, божественият пламък
взел с огънят тогава и внесъл в пещерата –
и там на Светлината и с много остър камък
сам Първата черта той издълбал в стената...
... След нея се множали: черта подир чертата,
но хората разбирали от тях че остаряват,
и вечер, там край огъня, събрани в пещерата
брояли си чертиците които им остават...
... И трудно е било от тях да се приеме,
това което днес твърдим, че е безкрайно –
те знаели, че всъщност се свършва всяко време
с живота на Земята... А „Другото” е: Тайна...
... А трудно и за нас е сега да възприемем,
че във „това”, което не можем да опишем
и най-условно само наричаме го: „Време” –
минава ни Живота докато още дишаме!...
Опитвал се Човека да мери и „Безкрайното”
понеже все желаел и Бога да докосне
и взел, че произволно та разделил „Незнайното”
и Времето започнал да броѝ неснóсно...
... Животът си така на граници обричаме,
но във Летóброѐнето е паметта човешка
и Онова, което История наричаме:
с възходи и падения и с не признати грешки...
И Времето е всъщност Животът във годините,
а те са във капана на Летóброѐнето
и там броим ония, които са отминали,
и тъй се заблуждаваме, че с тях броим и: Времето!...
Дори и не дошлите броим си безразсъдно
(забравяме, че те са от Бога преброени!...)
макар че продължават, но вече във Отвъдното
и там ще бъдем вечни, обаче в Друго време!...
Но знаем и отдавна, че Времето е: „двойно” –
едното е това, което осъзнаваме...
Затворени във него желаем си достойно
и с много благородство дори да остаряваме...
А другото е: Вечност...И то е недостъпно
дори за Боговете... И само Гравитацията
там галактични орбити привлича неотстъпно
и цялата Вселена върти с Космична грация...
... Акó ли в някой ден Животът на Планетата
в Космичната си логика веднó със нас изчезне:
ще спре Летóбрѐнето, а ще остане Времето,
но вече разпиляно в Пространства междузвездни...
11.02.2019.
© Коста Качев Все права защищены