Завързала си моите ръце

с твоите окови - приковала,

завързала си моето сърце,

взела си го, после го изяла.
И всичко уж е само за последно

и всичко уж за дето ме отричаш,

но ти си тук и може би е редно -

веднъж и ти да ме обичаш.
Не съм пиян, а може би съм много,

много съм напит от чакане и мъки,

но нищо, нека щом не можеш ти,

нека господ днес да ме осъди.
Нека ада се превърне във бардак,

в пианобар, в един разцъфнал кестен,

в пролет - след която пак

лятото за мен ще е горещо.
Та, ти коя си днес да ми отмъкнеш

надеждите, поуките и края,

та, ти коя си днес да ми изтъкнеш,

че ти си всичко, за което аз мечтая?
Коя си ти да вземаш моите успехи,

коя си ти да искаш мойто нямо утре

и нощите, които адски леки -
казваха, че ти ще ми се сбъднеш?
Не, ти не си за моята трапеза блюдо,

не, ти не си за мойта скръб солница

и даже и не си и нещо лудо -

което съм събирал в захарница...
Ти си просто моята немилост,

ти си просто кръвавата струя,

която сещам аз във лудата си лудост,

която кръв не мога да измия...
Прокълнал съм аз тез бледи чувства,

дето в мене са засядали кат хапки,

които карат ме да влизам в блудства,

както моите сълзи тъй влизат в капки -

дъждовни, скрежни или росни,

задъхани – през вятъра промити,
които ми миришат на приморски -

черни водорасли нейде скрити...
О, колко те обичам и те мразя,

о, колко те изпъждам и те връщам,

защото може би и ти си тази,

която в мене пие и повръща,

защото с тебе съм издигнал паметници -

мраморни, графитени и кухи,

които като малки сиви птици -

крият се във шепите ми сухи.
Забравила си се в сърце ми празно,

забравила си се във мойта мисъл,

забравила си се безкрайно, безобразно,

забравила си колко те обичам...