Забързаното ни ежедневие
       Улични размисли

Чуваш ли плача?
Виждаш ли ужаса?
Чувстваш ли самотата?
Усещаш ли тъгата?

Живот ли е това кажи ми?
Смисъла му ако можеш покажи ми
Не виждам аз такъв ... а ти?!

Защо е цялата болка?
Защо е целия страх?
Защо е целия гняв?
Защо е сив тоя свят?

Замисля ли се някой
щастието когато размива,
чувства ли някой
надеждите когато убива,
вижда ли някой
болката за да разсмива?

В целия тоя скапан наш свят
останал е мъничко светъл цвят.
И всеки по своему е виновен
за този наш живот отровен.
Животеца всеки си живее,
за другите той не жалее.

Вървя по улиците и се взирам,
нищо хубаво не намирам.
Весели хора аз не виждам.
Всеки е потънал в свойте мисли,
оплаква себе си и свойте грижи.
Гледат ме всички с тъжни очи
и отвътре всеки от тях крещи.
Погрознели от болка лица
пак натъжават мойта душа.
Тук там аз виждам деца...
Те все още са вътрешно чисти,
не познават те тия мисли,
ала дори и тях аз не чувствам безгрижни.
Завърта се пак колелото на тоя живот,
орисан е всеки, носи си свойта съдба.

Поглеждам през витрината...
Сърдита продавачка ме гледа от там
На мен ли се сърди, незнам,
а може би пък на досадните клиенти,
или на свойте съдбини нелеки.
Стара жена с мръсни, дрипави дрехи
взира се тъжно в премените меки,
а после погледа и отново се премества
на нейните вехти и парцали и стара жилетка.

Продължавам да вървя към къщи,
тълпата на среща ми се мръщи.
Блъскам се в някакъв мъж
Не почакай...
Та това е всъщност младеж.
Изглежда поне десет години по стар,
дрипите и калта скриват младежкия чар.
Дълбоки бръчки по това лице-
отпечатък на болка и мъка са те.
И той бърза, не спира,
слива се с тая тълпа,
обезумяла от нелекия живот.
Всеки забързан минава,
всеки потъва в забрава...
Няма... да няма кой да се спре
и смисъла на живота да разбере.

Ето прибирам се в къщи...
и там... самота, студенина
Дори и тук не съм си у дома!
Няма кой мъката ми да сподели,
няма кой сърцето ми да изцери.
И пак ме гложди тая безизходица,
забързаната и безчувствена цивилизация.
Облаци от страдание тегнат над града,
отчаянието се прокрадва,
тихо навлиза в наще сърца,
а щастието се е скрило там,
някъде, в ъгъла на света,
Чувствата... и те се изгубват някъде там.
Виждам само машини, статичност, сивота
Няма живот, няма нито една чиста душа.
А там, в мрака, страшно наднича
смразяващото лице на смъртта,
търпеливо гледа убивайки с поглед
и се усмихва победно над триумфа си над света.