Там, над старо сгушено селце,

              има странен град от мрамор бял.

              Прострени прави, дълги редове,

              до него – стръмен път от кал.

              По него хора се катерят

              с торбички, чанти във ръце.

              Дошли, кого ли да намерят?

              Над тях разплакано небе.

              Облечени са в черно вси,

              пристъпват бавно и мълчат.

              Не крият своите сълзи

              и с мъка пълен е денят.

              Прегръщат мрамора студен,

              не виждат нищо от сълзите.

              Те тайно знаят някой ден,

              ще свършат тука дните.

               А днес дошли са да помèнат

               любими хора, души без глас

               и клетва своя да простенат:

               "Ще ви обичаме до сетен час!"