Желанието разкъсва ме на две,
погребва в мен покоя и съня,
разделя то на две сърцето -
чувствата и моята душа
в непрестанна битка се намират,
даже нощем те не ме оставят!

А някога живеех в хармония,
любовта ми, чувствата, желания,
всичко все към тебе ме влечеше.
Но ти не пожела да видиш,
не протегна ръка към моята любов.
Избра пътя все надолу,
ден след ден душата си уби.
А аз неможех да те гледам -
всичко бих понесла аз за теб,
дори когато аз самата се съсипвах,
но едно не успях да понеса -
себе си да гледам как съсипваш.
В този ден отказох се,
гръб обърнах на всичките мечти,
моята любов голямя аз потулих,
заключих я в тъмно кътче,
където вечно жива ще остане,
но на бял свят няма да излезе.

И тогава нещо се пречупи.
Срещнах най-прекрасния човек
и днес със него съм.
Любовта му голяма е за мен,
все планове градим - за бъдеще един до друг.
И обичам го по свой си начин,
без страстта, с която влюбва се човек.
Но обичам да се сгуша в него,
да чуя биенето на сърцето му,
в сините очи да видя всички свои сбъднати мечти.
С него любовта е като въглен,
няма пламък, няма даже помен,
но ще тлее бавно в сърцето
и дълго, дълго ще ме топли...
И това спокойствие бе тъй красиво,
но съваршенството илюзия било,
така получи се и с мойто.

Срещнах твоето подобие -
тъмноок и тъмнокос,
с погледа си всичко в мен изгаря,
с думите запалва ми кръвта,
но за разлика от теб,
той не гледа настрани -
напротив, все към мене гледа
и всеки миг шепти, че ме желае.

И така изгубих своя сън,
и не зная как да си го върна,
дали ще устоя аз на греха
или ще се подчиня аз на нощта,
но нейните закони, палещи кръвта...