Заключвам се да подредя дома си,
наситена на думи и понятия,
измислени от самозваните величия,
под шатъра окърпен на историята.
Светът е хванат в страхове
от сшити с гнил конец закони.
В кошмарите, понасяни с бездушие,
лишен от свобода и воля,
той неподозиращо въздига злото.
Затънал сред плачевно задоволство,
не е за вярване, но мъката избира,
пред страховете от самия страх...
Ако успее Слънцето да стигне,
би угасил и него безпощадно,
за леснина да увери дори и Бог,
че е обречен и съдбовно неспасяем.
Излизам безучастно от играта,
залутана пред рафтовете с ценности...
А там във прах любов немее,
забравена и вече непотребна.
До сетен дъх грижливо ще я браня,
макар че е отритната и унизена,
Ще я почистя и ще ù се радвам дълго,
когато съм от зимата сразена.
... До нея пепелей приятелство.
Многогодишно, предано и ценно,
но то изтлява от предателства...
В далечен ъгъл го изпращам.
Останаха роднинските ми връзки.
Без повика в кръвта, но със враждa.
Любов и грижи няма, а делба...
С един замах и тях премахвам.
А рафтовете празни опустяват...
Домът от сивота немее...
Но пазя многоликата надежда.
Подреждам и разбирам, че живея.
© Диана Кънева Все права защищены