Пъстри лъчи, цветна усмивка,
озарени от него, дори и прашинките стават звезди,
Дъги от облачни блестящи извивки
Абаносено черни красиви очи.

Не е магия, нито странно понятна мечта,
във всяка своя форма е перфектен, ярък, див
чист като пареща детска сълза,
в нюанси на мързост, човечно вежлив.

Досадно идеален, той е винаги горе,
над всички мълчаливо, стремежно върви,
заключен в небесно изляни обкови,
от вените му блясък кърви.

Тя е купчина пепел и малко сено,
кому е нужна, едва ли някой знае,
таяща желание само едно:
на залеза уханието да узнае.

Тя бе различна, закована в тъмна съдба,
да слуша песента на звездите красиви,
когато нападне зловеща нощта,
когато обгърнат я ветрове с ярост прогнили.

Тя бе продукта на нечии труд,
бе там, за да пази тревата,
осъдена, седяща в земния скут,
никога да не вкуси небесата.

Той – залезът, красив, лъскав, могъщ,
Тя – купа сено, примесена с пръст...

Как може някой да свърже мързост
с такава перманентна красота,
чия би била тази дързост,
да слива диаманти с калта?

Но всяка вечер, когато нощта се дотътри,
убива красивия залез,
поглъща лъчите му пъстри,
охлажда дъха му - страстен и парещ...

Но всяка вечер, когато нощта заговори,
залезът тича по склона,
търси отчаян светли отвори,
да му е нещо за тъмата подслон...

Тогава безполезната купа сено
става магическа странна хралупа,
а залезът става малко петно,
потъващо в нейният купол...

И пак става така, че красиво и пръст
се сливат, допълват, спасяват,
но залезът винаги носи онзи кръст -
на вечен самотник, достоен красавец.

А купата сено, била тя спасение - да бе,
била е веднъж, но пак си е пръст и сено,
мечтае кога ще погълне пак красивия залез,
а той надали помни нейното малко добро...