Защо поне сега не ме пожали?
Засипа живота ми с пепел,
със слънчеви лъчи ме ожари.
Минах през дъжд, през огън-пожари.

Защо поне сега не се усмихна,
когато видя ме сломена?
Защо трябваше да притихна,
едва ли не съжалена?

Защо години наред не се вслушваше,
всеки стон усмивката ти извикваше?
Не ти се слушаше?
От съда ме привикваше...

Сега съм готова за нашата среща.
Едва ли ще дойда сама - водя и гости.
Пред вратата голи спомени се срещат,
любов, измършавяла от пости...

Готова съм. Чакам те. Ела.
Да те запозная с госпожица Самота.
Ела да си поиграя сега и аз с любовта.
Да ти покажа дъжда, изливан с ведра.