Повика ли ме?
Тихо, че е късно
Незабравима (Кремена Стоева)
Всичките ми делници
и нощници
са едни и същи.
Кълват се като гарвани
и пустинята им става синя,
и молитвите им все по-мрачни.
Лъжата издълба си корени.
(Ето повод за умиране).
А аз съм още тук по знак отгоре.
Но вече взех да губя себе си,
като прогнила стара язва
търпя молива,
а ми се приисква,
с три замаха на хлъзгавата гума
да изтрия сивия пуловер на райета
и
шапката да хвърля на
угасналия
клон отсреща,
да се вее сред остатъците на
съблечената кожа.
Но
ти се върна и тихо ме повика.
След толкова много
дълги и
остри завои,
да ти полея на прага помоли.
Да измиеш нозете си, прашните,
а аз
да облека кенарена риза.
Трудна съм вече, човеко.
Остъргана от казана, от дъното.
А теб... Какво ти е хрумнало?
Да думнат гайди и тъпани
искаш,
да гръмне пушката -
както тогава, както някога,
след първата вечер.
Мама я няма, обаче,
от скрина
да измъкне пендарите.
Тате пък... силици няма
да удари калпака в земята.
И да извика както той може -
айде, бре, бре, бре!
Няма кой да поведе хорото.
(Всичките птици измряха).
Това беше... някога.
Еднооооо време беше.
Днес съвсем
малко ми трябваше
и щях
да отключа, щях да
прегърна
замръзналия шал...
Но старата рана заблъска
в очите ми и
ми премрежи погледа.
Подсмърчам само.
И се питам -
защо ли те плеснах през пръстите?
© Веска Алексиева Все права защищены
Много е силно!
Поздравления!