За­що не спиш, сър­це, ко­га­то вси­ч­ки спят?
Под зве­з­д­но­то не­бе въл­ну­ват те, шу­мят
под ти­ши­на­та сън­на ме­ч­ти - мо­ре без­дън­но.
Из­га­рят те на кла­да. Раз­пъ­ват те на кръст.
Плам­ти кръ­в­та ти мла­да. Съ­ну­ваш пло­д­на пръст.
И пти­ци­те те ви­кат, зве­з­ди­те те зо­ват.
И сил­ни чу­в­с­т­ва бли­кат, и пе­ят, и звъ­нят...
И ра­ж­дат се ви­де­ния - на чу­в­с­т­ва­та де­ца -
по-яс­ни от зна­ме­ния, от грей­на­ли слън­ца.
Кра­си­ви ка­то цве­те и при­ка­з­на ме­ч­та,
по-вол­ни от кри­ле­те, кръ­жа­щи над све­та...
Въл­ну­ваш се и стра­даш, и пла­но­ве кро­иш, ...