Завърнах се след толкова лета,
след толкова победи и погроми -
да поседя край жълтите цветя,
където някога живееха гноми.
А отсреща, в алената ни леха,
калинки оцветяваха лалетата.
А пък от чешмата течеше река,
по която плаваха цветчетата
на вишната и на черешата.
Завърнах се след толкова лета -
омаляла ми е блузката от баба,
смалили са се толкова много неща,
които изглеждаха преди грамадни.
Къщата и тя се е някак смалила
от броя на годините преминали,
а пък червената й кал, милата,
е станала зеленикаво сива.
Омалял е и дворът ни широк,
където тичахме със ветровете.
Реката сега е просто кален поток,
който се минава с малък скок.
Завърнах се и всичко е различно -
не е чуждо, ала някак не е мое.
Птиците ме гледат безразлично
и не искат да ме приемат за своя.
Боли завръщане такова - трудно,
когато пътеките не те познаят,
когато приказката губи чудото
и зрелостта си трябва да признаеш.
Седях отново при жълтите цветя
и сълзите ми покапваха в пръстта.
"Спри! Наводни ни." дочух гласа
на гномите, скрили се под листята...
© Кали Пламенова Все права защищены
Момиче ти поглъщаш светлината!
Сълзичка слънчева си посадила
в лехичката между цветята!