Завръщам се отново полугола във свят, изпълнен със въпроси.
Събирам стихове и проза, а времето в душата ми се къса.
Събуждам се от ветровете - докосвайки ръцете ти с магия.
Тичам по пясък босонога  към тебе, слънчево момче в стихия...

Въпросите - илюзия и вечност, преплели в багрите сълзите.
Различна съм, отново същата докоснала въздуха край мене.
Понякога съм ручей бистър, понякога  вода от ветровете.

Понякога и непозната, обичана и истинска жена с копнежи...

Безсънните ми нощи са реликви, събудили се сред комините.
Снегът в душата се превръща в забравен спомен след години.
 Времето самотно е илюзия в часовник, прашен от стрелките.
Тиктака и отмерва дните ни, а ние сме отново влюбени...

Галина Москова