Тази вечер не изгарят звездите.
Блещи се само обла луната.
Парят въглени във очите
и стъпват на босо краката.
Ритъм от шепот греховен
завъртява самодивско хоро.
Палят се клади. Мракът, виновен,
прикрива в светлините чело.
Сенки се мяркат. Вият животни.
Тътен прорязва късната доба.
Люлки завързват. И билки, любовни,
къкрят в гърнета. Черна прокоба.
Поляната тихо свива тревите.
Пътека от стъпки нечути се вижда.
Пазят се още на девойка сълзите
и сукно, и вретено със прежда.
Стара вещица дума по дума
страшни молитви и клетви реди.
Храстите стискат своята шума.
А жарта, разгорена, мълчи.
Идат невестите, още не взети,
змейови стъпки следват в нощта.
Всяка разплита плитки и ето:
ризите вдигат и нагазват жарта.
Вятър повява. Пука гората.
Иде женихът в мрак пременен.
Той ще поиска от двете - едната,
а другата ще ги следва едвам.
Сянка ще стане - самодива, сестра,
огън ще пали от сълзи злочести,
ни жива, ни мъртва, посред нощта,
с длани ще гали жарава гореща.
Змейова сватба - тътен и вой:
огнени дири светят в гората.
Най-после пристига и той.
Разперил криле, та прикрива луната.
Все по-бързо хорото се вие.
Сто сестрици му правят шпалир.
Биле любовно невестите пият.
Старата вее момински пешкир.
Силно замахва с крилете си Змеят.
Жарта се утихва за миг. Не гори.
Всяка го гледа в очите. Немее.
Коя ще поиска? С коя ще преспи?
Едната припада. Другата тръпне.
Змеят мълчи и само ги гледа:
всяка е млада, готова да цъфне
посред мрака - петуния бледа.
Сто самодиви прежди премятат.
Вещица стара клетви реди.
Змеят приплесква силно с крилата -
едната е взета и Змей ще роди.
Писък пронизва гората смълчана.
Другата страда - в огън гори,
от болка умира - не е избрана...
На изток отново зората зори.
Вой животински притихва в сумрака.
Утрото иде, кладите тлеят без дим.
Втората сплита отново косата
и тръгва по самодивски следи.
Старата вещица събира във шепи
жар от нощната сватба на Змея.
Пешкира момински, на кръпки нацепен,
прибира грижливо, без да го пере.
Точно по изгрев поляната пуста
в кръгове тъмни мълчи и трепери.
Ако сега овчар с уста златоуста
песен засвири - мома ще намери.
Но рано е още. И овчарите знаят -
тази поляна е чука греховна и страшна:
и песни не свирят, и свещи не палят
пред млада змеица, булка сегашна.
Сто самодиви, сто скъпи сестрици
люлки любовни навързват в гората.
Овчарските щерки често стават змеици,
щом се докоснат до тях със ръката...
С прежди невидими в трънака накитени,
сто сестри здраво го връзват и дърпат.
С устни копринени, до днес не целувани,
нишки наречени късат и почват да кърпят.
Щом луната отново проблесне окръглена,
бели пешкири намятат и тръгват повикани
да играят танци любовни връз въглени,
змеици да станат, булки от огън окитени.
© Хриси Саръова Все права защищены