Навивах се на тръни, за да мога
лицата ви да видя сред мъглата.
Светулки вкаменени (вместо огън)
жигосваха с очите на тълпата...
Ръждиви сажди. Факли с адски блясък.
Искрù — рой пчелен — жилеха из мрака.
"Убийте блудната!" — дочувах крясък
и смъртен студ ми пареше гръбнака.
Виновна бях, че ябълка нагризах —
любов им дадох, знание и мъдрост.
Съблякоха последната ми риза
и вместо нея, ме повиха в горест.
Пред храма Божий съдеха стократно.
И камъни раздаваха в тълпите...
Аморфна бях, в размита агрегатност.
(А смърти триста точеха косите.)
Те, съдниците, с кол, наместо слама
в очите си — куршумени и кобни —
рисуваха в плътта ми пентаграми
и зидаха ме в мислите си злобни.
Убиваха ме — раждах се стократно,
гориха ме, а след това възкръсвах.
Обсебвах ги — с безкрайна вероятност
да ме заплюят, разпната на кръста!
"Да хвърли камък, който е безгрешен!"
(А време беше — камъни да сбираш...)
Уж гола бях, а в кожата бодеше
от взора им — трънлив и неразбиращ.
,
Тя, любовта, не може да се съди!
(Горкият Сартр — Ада сме си ние!)
Отивам си! Във Рая! Без присъда!
Там, казват, е чистилище за змии!
© Дениса Деливерска Все права защищены