Звезда изгря на небосклона черен,
пронизвайки със злак безкрайна шир...
над гроб един на самотата верен,
потънал в прах, обгърнат в сетен мир...
Далеч зад него ручеят докосва
на тъмнината млада буйните коси
и сякаш с влажен ромон омагьосва
във тишината плаха нечии мечти...
А над покоя черен бряст извива клони
и сякаш страж над гроба свел глава...
и тихо вместо сълзи листи рони,
без глас оплакващ клетата съдба... ...