Небето тази вечер е бокал

събрал е в себе си

сълзите на всемира...

Звездите са далечни -

примигват  с неонова

студена светлина...

забулени в сива

лепнеща мъгла...!

Изглеждат нови - непознати!

Нима планетата пътува

в нова орбита, извън

познатата вселена!

Дали портала звезден

е отворен...

Изгубихме ли пътят!

Накъде се носим...

А тука на земята

прелитат облаците

буреносни...

а слънцето изглежда

чуждо...холограма

някаква - запечатена

дълбоко във умът ни!

А вятърът свирепо свири,

дори и птиците не прелитат -

превиват се върхарите и стенат...

Дали битката в небесата -

не е за нас - на, Ангелите светли с мрака.

Тревожен е денят, завит от

синкава мъгла...И вглеждам се

със питащ поглед във всемира...

а дъждът вали в моята душа -

горчилката и болката иска да отмие.

Застанала съм на ръба - със сетни сили

към върхът катеря...нима вълшебният

кристал е скрит от нас, та в мрак

от векове да търсим истината за света!

Отронват се прелитащи скри жали

а тайната остава скрита...

холограмата премигва и угасва и всява

страх и пустота...и безнадежност...

Вървя сред пясъчна пустиня,

така изглежда забързаният свят

и толкова жадувам оазиса да стигна

и да отпия глътка  - животворна вода...

Но пустинята превзема сетивата.

Изгубих се! Не виждам път във мрака!

Изтича времето - като пясъчен часовник!

А пясъчните кули рухват...Пусто е...

А мислите не спират - събират се в бокал

а той прелива и разпилява звездната ми същност!

29.11.2021г

Катя Джамова