Животът бавно превръща ни във звяр.
Заключен в теб набира сила.
Нощем шепне в ушите ти,
денем завзема сърцето.
Внедрява се в ума ти.
Като болест постепенно
обхваща всичко в теб.
Сякаш на лента преобръща се всичко
и не спира... и не си тръгва...
Докато бавно и славно заключва те далеч,
в стая вътре в теб, на тъмно под скрит ключ.
Държи те далеч от всичко, което обичаш,
което си постигнал и за което си се борил.
Сякаш с лека ръка, хванала чук,
разбива твоя живот
пред очите ти, като през монитор.
Безсилен, плачещ, крещящ,
наблюдаваш падението свое,
докато отнеме и последното обичано.
Освобождава те и си отива...
(Оставя те) със сълзи на очи и разбито сърце.
Искаш да достигнеш звездите.
В опит да гониш съдбата,
следван от кураж да сбъднеш мечти,
луташ се в тъмното,
докато неусетно се внедрява в теб.

Виктор Димитров