Толкова дълго беше мечтала, а сега всичко се срутваше, бавно и грозно, както беззъб старец, гризе сух хляб. Седнала върху посипаната с роса трева, под огромното дърво, в това хладно, мрачно и влажно време, тя се чувствуваше в объркан сън на друг, всякаш тя бе само съновидение, призвано да обърква, лъже, изкушава и плаши заспалите, но нещо, което веднага изчезва със събуждането - с първия допир с реалността. Понякога посипвaна от мисли, тя започваше да се самоизмъчва, после изведнъж  тези стрели от мисли, идеи и спомени рязко спираха и на нея и се струваше, че земята бавно се накланя на една страна, виждаше хоризонтално пред себе си зелената трева, сянката на дървото, което пада пред нея, но пред очите и се мяркаше друга картина, как земята се накланя на една страна, дотолкова реално изглеждаше това, че и се струваше, че губи равновесие и се плъзга надолу по влажната трева.